ИСТОРИЯ

ИСТОРИЯ

Миромир е първото селище в Южна България приело католическата вяра около 1612 г.Всеизвестно е ,че по-голямата част от католиците в България са потомици на древните павликяни. Много са писателствували за произхода на нашите прадеди. Едни автори виждат в павликяните по нашите земи преки потомци на колонизираните от византийските императори арменци и сирийци, които с течение на времето са се побългарили.Други дебело подчертават, че това се отнася само за южните павликяни, докато северните представляват остатъци от някогашните богомили. Трети лансират тезата, че настанените в Тракия павликяни не са арменци, нито сирийци, а наследници на вундските българи.Всичко това са хипотези, без някакви по-сериозни доказателства. Ние приемаме твърденията на известните историци Милетич, Ферменджин, Никола Милев и др., които в своите трудове и изследвания доказват , че католиците в Южна България са чисти българи по националност ,а вярата им, е в резултат на покръстването на павликяните.
Павликянството е едно от най-забележителните социално-религиозни движения през епохата на Средновековието. То възниква в края на VІІ век във Византийска Армения и Малоазийските земи във Византия. По своята същност, то е социално движение с антифеодален характер, а по форма е ерест, твърде различна от православието и католицизма. Възникнало в Армения и Мала Азия,то постепенно изчезва там, за да продължи да съществува по нашите земи.Разпостранението на павликянската ерес в Тракия е свързано с арменските и сирийските еретици , които византийските императори преселват около Пловдив през VІІІ-Х век.С това преселение те целят да отслабят еретическите движения в империята и да създадат военна преграда срещу България, като използуват войнственият характер на павликяните.Византийците казвали, че тези жадни кучета... ненаситни на человеческа кръв могат да бъдат здрава преграда и сигурен щит срещу набезите на българското племе
Павликянството намира благоприятна почва за разпостранение в българските земи. Към края на първото българско царство, павликяните в Пловдивско, според Иречек и Л. Милетич , са българи, проличаващо по националното им самосъзнание и език. Иречек пише, че “третата по-стара народност в Пловдивско, ( потомци на азиатските павликяни ), съществува до днес само по име; те отдавна са престанали да говорят своя език и съвършенно са се побългарили. Факта, че са започнали да говорят български, а не гръцки, показва явно преобладаващият елемент в селското население”Въпреки силното гръцко влияние, в някои пловдивски села, има само българи павликяни.
Въпросът за етническият произход и състав на нашите павликяни е сложен и труден и по него съществуват различни мнения. Най-вероятното е становището на Милетич, според когото павликяните са същински българи, сред които е бил претопен малобройният чужд етнически елемент. От чуждият етност е останало само името “павликяни”, което още веднъж показва, както пише Милетич”как едно нищожно малцинство,първи основатели на известна културна институция, успява да наложи своето име на грамадно мнозинство свои последователи от друга раса”
Важен аргумент в подкрепата на тезата за българският произход на павликяните са техните чисто български лични имена, които по писмени документи ,се проследяват до четири столетия назад.
Павликянството е било религиозно убеждение ,а не народност

Какво представлява павликянското учение ?
Това е една религиозна секта, зародило се по времето на император Константин ІІ (641-668 г.) в североизточния край на на Мала Азия. Пръв проповедник на това учение е арменецът Константин Силван. Неговите привърженици се наричат павликяни, убедени ,че те са единствените последователи на апостол Павел.Тези еретици се обявяват против обществения ред. Особенно остро критикуват православната църква, като открито нападат свещениците и монасите и твърдят ,че те са напълно излишни, тъй като всеки сам може да чете и тълкува Евангелието.Излагам с по няколко думи тяхната вяра.
1.Те са се кръщавали с огън, който приближавали до главите си и то на богоявление с една запалена свещ. Наричали тази церемония "кръщение с пламък “ на св. Иван Кръстителя и нямали други тайнства.
2.Строго забранявали почитането на иконите и най-вече на кръста, който мразели, защото на него е умрял спасителя ни .Отхвърлят култа към Дева Мария и светците.
3.Черквите им; където се събирали само за да ядат и да пият съдържали само трапези. Тия яденета и пиенета, вероятно представлявали “тайната вечеря “.
4.Празнували неделята и някои други дни.Постили в петък и през пасхалните и богородични пости.
5.Пазили по предание, някои изкривени понятия за Евангелието, посланията на св. Павла, за деянията на апостолите и книгата на откровението (Апокалипсиса).
6.Те нямали свещеници, а избирали из между старите от обществото, най-честният и най-праведният и му поверявали в ръцете един жезъл и чрез тази проста церемония, той е бил считан облечен в свещеническо достойнство. Той имал право:
а) да председателствува на яденето и пиенето в храма
б) да кръщава чрез огъня
в) да благославя браковете и помирява разприте
За изпълнение на венчалният обрет, той вързвал и развързвал ръцете на младоженците, като произнасял някакви молитви, които знаел наизус и след туй, като благославял чашите с вино ,пиел с тях.
Нашите павликяни са същински българи и дори преревностни католици, ,така ,че името “павликянин” запазено у тях от старо време е използувано от Иречек за удобство. В своите пътувания, казва Милетич, Иречек се изразява така:
Павликянският тип ясно се отличава от българския и гръцкия; те са хора дребни, лицата им обикновено тесни с дълги носове, почти всички чернобради и чернокоси. Проучването на техният говор, би било интересна задача; аз поне забелязах, ако и на бързо, че българският език, в техните уста , някакси особено звучи
Тъкмо възоснова на езика, казва Милетич, се установява пълно единство на южните със северните павликяни . А езикът им, се указва чисто българско наречие, без никакви примеси .Твърденията на Иречек ,че нашите павликяни са преки потомци на арменските и сирийски павликяни, преселени в пловдивско през VІІІ-Х в. , са не особенно основателни. Милетич прави посещения на почти всички павликянски села през 1898-1899 г. и установява пълно сходство в бита, езика и миналото на северните и южни павликяни.Той казва :
Павликяните в северна и южна България, не се отличават по тип от своите православни братя, с които в някои села и заедно живеят
Между павликяните съществувало предание, че тяхната вяра е от Рим, свързано със смътни фантастични понятия за папата .Сам Филип Станиславов (родом павликянин от с. Ореш), разказва за това предание. Има и едно изрично свидетелство от 1732 г., в което се разяснява как павликяните от старо време се знаели и считали себе си за българи .
Оскъдните данни с които разполага науката, дават основание да се твърди, че през втората половина на ХІV век се извършва преселение на павликяните от Тракия в Дунавската равнина. В османските регистри от ХV век ,се срещат 13 павликянски селища , разположени в Ломско, Оряховско и други райони на Северна България, докато в Тракия се упоменава само за едно павликянско селище-Павликян, в един турски документ от 1496 г..То се е намирало до Клисура.Най-убедително доказателство , че павликяните в Северна България са дошли от юг , е техният говор , който принадлежи към голямото рупчоско наречие.Най-вероятно това преселение е станало около 1364 г. , когато Пловдивска област пада под турско робство.Но след две столетия се извършва обратният преход , от север на юг поради много причини.
В края на ХVІ в. животът на павликяните край Дунава от ден на ден става по-тежък.Турците поддържат голямо военно присъствие около голямата река , поради войните ,който води Турция с Полша, Астрия и Русия.Големите данъци и притеснения от властта, кара павликяните да търсят нови места за заселване.
В резултат на специфични условия, при които протича процесът на проникване на католицизма сред павликяните през изследваният период, се обособяват два микрорегиона: северен и южен. Северният обхваща селищата: Беляне,Трънчовица, Ореш и Малчика. Те са разположени на малки разтояния едно от друго, близо до Дунава (около Свищов и Никопол). Това население е по-изостанало от своите събратя друговерци в икономическо, обществено- политическо и културно развитие. Центърът на католическата пропаганда до средата на ХVІІ век се намира в този район.
Покатоличването на южните павликяни е започнало доста по-късно от северните.
В рапорт до Рим, на апостолическия визитатор Петър Цедулин, тръгнал от Цариград през април 1581 г., се споменава, че в Пловдив има само 4 къщи на дубровничани, които ходят в Едирне, за да изпълняват пасхалните си задължения. Този визитатор е пътувал, за да огледа католиците в пловдивско. След като,той не упоменава никое селище, можем да направим извода, че вероятно други католици в района не е имало. Предполага се, че най-старото селище – Даваджово, не е започнало да се заселва.
Първите католици, които минали Стара планина, се заселили в Калаброво и Ново село.( според един доклад на архиепископ Марин Билци от 1611 г.) За Даваджово не се споменава.
В друг документ от 1622 г., до Конгрегацията в Рим, вече четем:
От Калаброво (изчезнало сега село) има едно село на 20 мили разтояние, наречено Даваджово, 100 къщи, от които една трета са вече покатоличени и има надежда за обръщането на другите. Тук живее един свещеник, но бедният има нужда от телесна и духовна помощ …
Вижда се ,че в 1622 г. с. Даваджово е имало 100 къщи, докато в 1611 г., то никак не се споменава. Или можем да заключим, че ако е съществувало още тогава това голямо селище, свещеникът ,който е посещавал пловдивският район и е стигнал до Калаброво, е щял да узнае нещо и да спомене за селото, което било заселено с павликяни.

От големите павликянски села Беляне,Ореш и Трънчовица поради непосилният турски гнет, започват разселвания на юг от Дунава и на север в свободните страни - Унгария ,Австрия и Румъния (главно в Банат и Седмиградско)
Между всички католически села в Южна България, село Даваджово има завидната слава на първо приело новата вяра .
Кое е накарало тези хора да напуснат плодородните мизийски полета, родното огнище ,за да дойдат така близо до сърцето на Османската империя ?
Първото нещо е нетърпимото отношение на поробителя към поробения. Част от тези села са били вече покръстени , а името на католиците не се ползувало с уважение сред мюсолманите.
За едно от най-видните павликянски села край Дунава - Беляне, епископ Филип Станиславов пише в един свой доклад от 1659 г., следното :
“Белянските павликяни , понеже са твърде бедни и не могат да плащат толкова данъци на турците, често се местят на разни страни. Когато турците искат да вземат от тях данък, избягват заедно с жени и деца в Тракия и там живеят покрай Балкана,други пък избягват през Дунава във Влашко, от гдето обратно се връщат дома; когато нахлуват там татарите”
И наследникът на Станиславов , Антони Стефанов пише в 1685 г. за павликяните , че нямали постоянно местожителство и, че в течение на няколко години ,си меняли жилищата.
“сега заседнали в едно село ,а след малко туку виж избягали в друго"
По тази причина не е било лесно за пропагандата да ги утвърди в чисто католишката вяра, без еретични примеси.
За това говори и Соимирович в 1672 г.- Охридски архиепископ, временно натоварен да управлява Никополската епархия. Той казва:
“те са немирен народ, навикнали да се скитат насам , натам; та щом останат десетина дена без католишки поп, веднага отиват към православните и вземат някого от тях за поп “
Друга причина, която е способствувала за разселването на северните павликяни- католици в Южна България е предпочитането на родната страна , пред далечната чужбина и обещанието на някои турски бейове за земя в пловдивско и безданъчен живот в продължение на няколко години.

Преселниците преминават през Троянският проход. Една част отсядат в Сопот ,Калофер, Казанлък, а други, през днешно Каравелово, продължават към Хисар, където с позволението на турският ага Абдула Хасан, се заселват през пролетта на 1612-3 г. около Хисар. Какво са намерили тук първите заселници за привлекателно ,не можем да кажем ,но най-вероятно, това да е намиращите се в съседство, топли минерални извори.
Тук пристигат първите двадесетина семейства с коли добитък, домашни птици,покъщнина, старци и деца.Те отсядат подобно на катунари за известно време, без дом, всичката посуда била на колата, но след благоволението на турският управник да се заселят и живеят на това място с район Дудене (Черничево) и местноста заключена между реките - Хисарска и Мътилки, в скоро време възникват и първите колиби от шума ,трева и други подръчни материали.В дворовете на първите заселници растяла буйна трева; близоста на реката е давала обилна влага. Първите къщи са били в сегашните ниски крайречни ливади и дворове.Трудно е да се определи , кои са първите заселници ,първите родове, техните имена и фамилии. Една част от тези семейства остават за по-дълго, а друга продължават по на юг.
Основна черта на първите заселници е любовта им към добитъка. Тук, те виждат прекрасни условия за развитието на скотовъдството. Харесва им всичко , но наред с това си спечелват и умразата на населението от околните села -пренебрежението и не гостоприемството на турците от Хисар , на турци и българи от Кюселери и на българите от Химитлии . Няколко години на постоянни пресел-вания и изселвания, поставили под въпрос, образуването на селото като административна единица в Турската империя. Постоянният тормоз и на съседното население ;за известно време, разколебава основателите на новото село, но все пак те остават , остават 20-30 семейства ,не повече. Турците нарекли нашите хора “даваджии”, за това ,че постоянно имали “давии”(кавги) със съседните села и от там възникнало и името Даваджово .В 1620 г.,то официално съществува в турските регистри като с. Даваджово ,съставено от 70 семейства от българи - павликяни.
Скотовъдството като местен и доходен занаят, спомогнал на Даваджовци да се замогнат бързо ,но всеки спечелил нещо повече , бързал да се изсели по на юг,било то в Хамбарлии или Силджиково.
Хората заселили се в Калъчлии почти не се застоявали в Даваджово, а са минавали транзитно по стар римски път, наричан през турско “даалийският”, защото по него минавали турци даалии ( керванджии).Този път доскоро се е помнел през нашият кър “Дойчиница”.По нрав ,даваджовци били кротки и отстъпчиви хора. Верските различия не ги смущавали, те били много работливи и най-характерната им черта, запазена и до днес е голямата им любов към домашните животни. Били ненадминати скотовъди, кравари, биволари и овчари. С постепенното изсичане на горите в Казлача , Дувалъка, Лъката се разширява обработваемата площ и се развива земеделие, но не интензивно, а колкото за поддържане на собствени нужди.
Големите стада от овце и говеда станали обект за кражба, от страна на турци и българи от съседните села .Многократно са отвличани част или цели стада от Киселерци; Войняговци и Дъбенци. Киселери е било наполовина с турци и по отношение на разбой-ничествата, турците не ги възпирали , дори поощрявали.

Първи документи в които се споменава Даваджово са от 1622 г. , когато Петър Солинат съобщава в свой рапорт до Рим.Той казва , че като се мине Троянският проход на юг 60 мили се стига до село Калаброво ,където имало 30 къщи еретици. Според него те биха могли да се насочат в правия път на вярата ,ако им се изпрати свещеник.