| |||
|
|
През годината 1650 г. имало следните родове:
ДОБРЕВИ, ДОДОВИ, СЛАВОВИ, ДИМИТРОВИ, СТАНЬОВИ, БАТЬОВИ В 1710 г. в резултат на постоянни заселвания и изселвания са регистрирани: БОШКОВИ, ДОДОВИ, КАЛЧОВИ , КАЛЧИШКОВИ, ГАТЬОВИ, ТОТОВИ, НАЛЧАДЖИЙСКИ, КАМБУРСКИ, ГАГОВИ , СЪРВАНСКИ, БАДОВИ, ЛАЛОВИ, УЗУНСКИ, БАЛАБАНОВИ, КАРАДЖОВИ, ВЪЛЧЕВИ, ШИПКОВИ, ШАВАНСКИ, ПАРМАКОВИ, СЪБЕВИ, ЙОТОВИ, МИТОШЕВИ, ЛАДЖЕВИ, ПОПСКИ, ШИШЛИЙСКИ, ТОПАЛДЖОВИ, БЕГОВИ, ЗАЯКОВИ, АРАПСКИ, МИШИНИ, СПАСОВИ, КОВАЧЕВИ, ПАВЛОВИ, КРУШЕВИ, УПИНОВИ, РОКОВИ И ДР. Свещеникът Павел Дуванлията пише за даваджовци : “Те биха прогресирали бързо и замогнали се биха , ако не беше голямото изселване , което като огромна река течеше на юг, където имаше повече земя, поминък и по-малко притеснение от турци и православни”. Ето как се променя населението в годините 1622– 100 къщи-500ж. 1721-50 къщи- 275 ж. 1640 - 100 къщи – 400 жители 1742 - 43 къщи 240 ж. 1647 – 400 жители 1794 – 320 ж. 1649---479 души 1837--44 къщи и 405 жители 1650 – 450 ж. 1839 – 388 ж. 1652 - 380 ж. 1848 – 395 ж. 1656---100 ж. 1858 - 410 ж. 1659 – 240 ж 1859 - 370ж 1879 – 400 ж. 1900 –516 ж. 1663 – 200 ж. 1927 - 596 ж. 1666 – 190 ж. в 40 къщи 1678--54 къщи и 450 жители От тогава насам селището нараства до около 800 жители в наши дни ( 2000 г.) Такива скокове в численоста на населението би била възможна само поради следните причини: преселване и изселване, непоносим гнет от турците, липса на възможност за развитие на поминък и културно земеделие. Много важно е да се отбележи и най-чувствителните разлики в разтояние на 2-5 г. за броя на населението се дължи на опусто-шителната епидемия от чума , която е върлувала на два пъти и е отнела живота на стотици хора. Първият път около 1740 г. от 400 души са останали 240 - голяма част от населението била изтребена от болестта, а други са потърсили спасение в изселване. В църковните регистри има записани всекидневно смъртни случаи и само за един ден –5 погребения. Георги Караджов, енорийски свещеник в Селджиково , написал на латински език върху последната страница на книгата за раждания , венчавки и погребения в селата Селджиково , Хамбарлия и Дава-джово следната бележка: През 1836 г. във Филипопол, макар и много рядко, започна да се чувствува чумата. С настъпването на есента, тя постепенно се засилваше.Така бе почти през цялата зима на 1837 г.Тя се засили толкова, че много семейства напуснаха Филипопол и избягаха по градове и села , за да се спасяват. През лятото в околните села нищо не се почуства, но в града всеки ден чумата мореше. В края на лятото, тя се пренесе и в селата. Само в село Селджиково от 12 септември до края на месеца от християните умряха 70 души. След това епидемията започна да притихва бавно, бавно и трая до 8 януари 1838 г. Всички семейства из селата бяха пръснати из колиби по полето. Само аз останах в селото при чумосаните, за да им помагам.С настъпването на зимата всички се прибраха отново по домовете си... На въпроса на Л. Милетич дали помни чумата, баба Екатерина Тотовска от Селджиково казва: ...Абе, сынко,къще да не помна, мъничка бей, на девет годън, чуменъта година, от селата бегаа по кърът, правеа колибчета. Алис чума , дето удари чилякът, кога жъ умре, жъ посиней, сината болест още й казваа... За павликянското наречие може да се каже ,че е най-близко до рупското или аха-челебийското наречие , което се говори в Родопите и по северните им склонове, тъкмо там на юг, от областа на днешните пловдивски павликяни. Можем да заключим , че първоначалното отечество и на крайдунавските павликяни,(писах по-горе) трябва да е било в Южна България и то в съседство с Рупската област. Преименуването на с. Даваджово става с царски указ №7 от 23 .V. 1934 г., с който се определят новите наименования на селищата в царство България . Заповедтта носи дата 9. VІІІ. 1934 г. и е подпи-сана от тогавашният министър на вътрешните работи П. Миндилиев и е публикувано в държавен вестник брой 109 от 14. VІІІ. 1934 г.. Тогава селището получава днешното хубаво име МИРОМИР. |
